Нямаме грам възвишени социални послания, с които да морализаторстваме. Не искаме да слагаме лъскавинка на счупеното, раздрипаното и смотаното. Ние се знаем, вие се знаете – под всяка плочка има локва, зад всяка картина – пукнатина, над всеки полЮлей виси паяжина. Улицата е винаги помиярска. Локви, счупени плочки, лъскави нови европейЦки асфалтчета и пейки, по които карат ръждясали брички и гъзарски поршета, токчета и просяци.

Градът е пълен с хубави руни и грозни ламинати. Между романтизирането на миналото и критиката на пошлото настояще сме закотвени в промеждутъка, където това, което е тук и сега е изгнилото, калпаво и пълно с лайна ежедневие. Можем да гледаме встрани и нагоре, а можем и да се втренчим в гадното, разваленото и счупеното, което е „в нас и ние сме в него“.